Страница за изследване произхода и ранната история на Българският народ и държави!                          
 

Българска Историческа Истина!
Когато човек говори истината - не се налага да лъже!

 
 

Има ли любовта националност във българските песни и епоси?

Малко се говори за времето в което дрехите на българите не бяха още "носии", и не висяха самотно по вехти музей из разните околища на България. А това време се разтяга от най-дълбоката ни древност до днес. За онова време, ние черпим сведения, освен от пряката история, и всички неини елементи, но и от фолклора... често пъти подминаван и омаловажаван. Днес ни казват че сме смесен народ. Народ сбор от траки, славяни, "пра"българи, гърци, кумани, печенеги, готи, и що ли още не. Да... това казват те - враговете ни. Казват, но не доказват. Нека обаче ние погледнем във фолклора. Нека разровим епоса на българите, за да проверим наистина ли съвременният българин е потомък на смесица от народи, или той няма никаква генетична и антропологична разлика, със българите от преди 100, 200, 500, или 1300 години. Точен брой на българите доведени на вълни от Аспарух, Кубер, пък и други български владетели предшестващи ги, не може да бъде установен. И това е нормално. Но ето ни нас - българите, населили плътно Мизия, Тракия, Македония... а и покраинини на други геогравски области и това само по себе си е най-доброто доказателство за многоброиността на онези стари българи. 

Цар Мурад Мара думаше:
- Хайде се, Маро, потурчи,
бяла ханъмка да станеш,
на висок чардак да стоиш,
жълти жълтици да нижеш
и ситен дребен маргарец.
Мара на царя думаше:
- Не искам жълти жълтици,
не искам дребен маргарец,
най искам славно да пея,
да пея и да се веселя,
и дълги години да живея.

Песента за Султан Мурад, и бяла българка, е записана в над 20 записа из различни места в България. Неините разновидности бяха записани и документирани от фолклористът Тодор Моллов. Сюжетът е един и същ, макар че песента се среща по цялото протежение на българските земи от Силистра, до Прилеп. Българката никога не приема да бъде откъсната от народа си, нито за жълтици, ни за богатство, ни за нищо, защото тя не дава честта си, и отговорността си да бъде продължителка на българският род. във Тази връзка не можем да не разгледаме две творби, на Петко и Пенчо Славейкови, който по същество са преработени фолклорни песни. Бащата и синът, развивът мотивът за българската любов и чуждото вмешателство(Петко говори за турчин насилник, а Пенчо - за влах завистник). Въпреки малките различията в епохите тези песни по същество представят българката във всичките нейни качества. Нека рагледаме и самите поеми:

Изворът на Белоногата

Помежду Ибинча и Харманлии на пътя има една чешма,която ся казва Акъ балдъръ чешмеси,за нея живее в народът следующето предание:

      Видиш ли долу в полето
      дет се мержеят, чернеят
      дестина дръвя върбови?
      Там било село Бисерча,
      в стари години, отколе,
      там се родила, живяла
      мамина мила Гергана.
           Гергана, пиле шарено,
      Гергана, кротко агненце,
      кат бисер между мъниста
      тя била между момите;
      първо й либе Никола -
      вакло огиче пред стадо
      помежду селски ергени!
            Гергана още Никола,
      двамата лика прилика,
      като два стърка аглика;
      двамата млади, зелени,
      един за други родени,
      един у други влибени,
      влибени вярно, примерно.
           Либил Никола Гергана,
      либил я и я задирял:
      заран и вечер по извор,
      по хора` всяка неделя,
      по тлъки всяка прилука,
      и по седенки всяка нощ.

           Било то вече посреднощ.
      Седенките ся разиждат -
      праща Никола дома й
      своята мила Гергана,
      китка и цвете поиска.
      Гергана тихо говори:
      -  Късно е, либе, за китка,
      месечинка си залезе,
      а петли не са попели -
      време е сега потайно,
      грозна, невярна полунощ;
      звезди блещукат над нази,
      веди прелитат край нази -
      змееве, змейски духове
      и самодиви-пощянки,
      ще видят, ще ни завидят -
      китка се дава за обич,
      кога се зора зазори;
      в зори е китка кръвена,
      утре ти китка готова.
      Дигни се рано да станеш,
      утре на нива да идеш,
      на изворът ме почакай,
      биволи докат напоиш,
      аз с бели менци ще дойда
      за прясна вода студена,
      ще ти дам китка кичена
      от мое чело на твое,
      с тебе за мене да бъде. . .
           Черна им честта, горките,
      черна веда ги подслуша,
      подслуша, та им завиде,
      на зло ги око мернала,
      сторила да ги погуби.

           Рано ранила Гергана,
      станала, та се умила,
      пред икони се прекръсти,
      тихо се богу помоли.
      Росна е китка набрала
      и я на чело забола.
      Дига кобилца на рамо,
      та си на извор отива.
      Не сваря тамо Никола,
      чай сваря бели чадъри.
      Нощя е везир пристигнал,
      с войска си тука застанал.
            Гергана вода налива,
      бели си крака измива,

      везир пред чадър седеше,
      гледал Гергана, чудил се -
      чудил се хубост таквази,
      де се е зела на село.
      Гледал я везир, сматрял я,
      и от сърце я поревнал.
      Допраща слуги, вика я.
           Везир й дума продума:
      - Българко, млада девойко,
      що ми си рано ранила
      за прясна вода на извор?
           - Рано съм, аго, ранила
      за прясна вода студена,
      по-рано да си ошетам...
      Тейко ми, стара стария,
      бърза на нива да идем.
          - Ходиш ли, млада девойко,
      ходиш ли и ти на нива.
      да гориш лице снежано,
      да косиш ръце нежани?
      Ти не си за туй родена,
      най си родена, дарена
      бяла ханъма да бъдеш,
      все по чардаци да ходиш. . .
      Я хайде, бяла българко,
      хайде на Стамбул да идем,
      дето ще шеташ на други,
      други на тебе да шетат.
           - Добре съм, аго, аз тука
      при старий баща и майка,
      мен не тежи ми шетнята.
      Откакто съм се родила,
      все тъй съм расла, порасла,
      кога по нива, по лозе
      на стар бащица на помощ,
      кога пък в кьщи да шетам -
      на мила майка отмяна.
           - Ще дойдеш, бяла българко,
      ще дойдеш с мене на Стамбул,
      ще дойдеш, друго не бива.
           - Жив да си, аго, недей ме!
      Как ще оставя баща си,
      майка си, как ще замина?
           - Туй ли се грижиш и мълвиш?
      Не щеш ли и тях да вземем,
      да ги заведем с нази си?
           - Мили ми, аго, ливади;
      свидна ми мала градинка!
           - Ливади искай от мене,
      все по ливади да ходиш,
      каквито искаш градини
      и цветя вътре всякакви. . .
           Жално въздъхна Гергана,
      умилно дума продума:
      - Няма там, аго, по вази,
      няма там стени таквизи,
      зиме със здравчец обрасли,
      лете със сива лиляка;
      няма там бяло кокиче,
      ни теменужка дъхава
      между къдрави шубрачки;
      в поля чернока аглика
      на всяко рано пладнище -
      злат минзухарец в равнище,
      ни ален божур в странище...
      В моята мала градинка
      доста е мене, що имам:
      всякакви ружи шарени,
      шарени жълто, алени,
      дребен босилчец черночък,
      син кремък, жълта латинка,
      бял кремък чисто сребърен,
      бисерно, росно леденче,
      крехка върбица клоната,
      стволяста камха рехата,
      червен седянко вечерен,
      синкави рохли ранници,
      карамфил зимен и летен,
      ширбой ми кичест ператен
      и морав стратул бархатен. . .
      Тез живи цветя няма ги
      в ваште, аго, градини!
      Там всичко расте насила
      и дето расте, там вене. . .
      Хубаво всичко на село,
      охолно, аго, на воля!
           - Хубава, млада българко,
      защо си толкоз глупава!
      Склони ти само да дойдеш,
      на Стамбул да те заведа:
      да видиш де е хубаво,
      да познаш що е охолно!
      Аз ще заръчам, щом идем,
      да ти изградят градини
      каквито искаш, дето щеш.
      И ще направя за тебе
      в градини нови сараи
      със дванадесет капии,
      с триста прозорци джамлии.
      С миндери ще ги обградя,
      с ястъци ще ги обредя,
      с дюшеци ще ги постеля
      да седиш на тях, да гледаш,
      додет ти видят очите. . .
           - Стамбул е, аго, за мене
      тука, дето аз съм родена,
      а най-хубави сараи
      там онзи моят бащин дом.
      Що ми са много капии,
      когато мога от една
      да ходя и да дохождам?
      Що ми са триста прозорци,
      когато мога всякога
      от едно само прозорче
      да гледам деня слънцето
      и вечер ясен месечка
      с мильони звезди около!
      Какви по-светли сараи
      от тез небесни сводове?
      Какви по-добри миндери
      от таз зелена морава!
           - Младо, безумно момиче!
      Ти още нищо не знаеш,
      мене повярвай, послушай,
      да си намериш късметът:
      бяла ханъма да станеш,
      злато, коприна да носиш,
      в светли хареми да седиш,
      жълти жълтици да нижеш
      размесом с дребен маргарец.
           - Хубаво, аго, жив ми бил,
      но аз съм проста селянка,
      не ми са драги хареми,
      нито свилени премени;
      не искам жълти жълтици,
      не искам дребен маргарец.
      Стига ми това, що имам:
      таз огърлица мъниста
      и този плетен косичник. . .
      Най-подир, аго, знаеш ли?
      Ако не знаеш, да знаеш:
      аз съм се клела, заклела
      и клетвата ми вярна е.
      Първо ми либе Никола
      първо венчило той ще е. . .
           - Колко си проста, безумна!
      Та що е твоят любовник
      пред мене и пред властта ми?
           - Пред тебе, аго, нищо е;
      но за мен, знаш ли, всичко е -
      воля аз него, та него. . .
           - Волиш ти него, та него -
      отвърна везир сърдито, -
      но своя воля ти нямаш,
      мойта е воля над тебе;
      господар аз съм над тебе -
      аз ще ти бъда стопанин. . .
           Гергана дума продума:
      - На живот ми си господар,
      но на волята не ми си;
      Без воля стопан ставаш ти
      на мъртво сърце студено. . .

           Смая се везир с Гергана,
      вярност в любов й почете;
      пусна момата свободна
      и надари я богато,
      после за помен поръча:
      изворът чешма да стане.

       Дюлгери чешма градили,
      в село се дума разчуло,
      че са Гергана вградили.
      Истина било, тъй стана.
      Залиня мома Гергана,
      като лист рано ознобен,
      залоша, още закрея
      кат ран босилек в засуха.
      Крея Гергана на крака
      нещо ми до три месеца,
      легна Гергана на дрехи. . .
      Ходи Никола, дохожда,
      води й врачки, знахари,
      с разни я билки цериха,
      от нищо не и преиде.
      Година време не сключи,
      богу душица предаде. . .
      Сето я село пожали
      и всички са ся събрали,
      всякой свещица запали. . .
      Моми и венци изплели
      момци и гробник сковали. . .
      От къщи кат я дигнали,
      ред я по редом носили,
      до тъмен гроб я занесли,
      занесли, там оставили. . .
           Никола, верен любовник,
      рано ранява у вторник,
      та си на гробът отива,
      с бял тамян гробът прикадил,
      с руйно го винце поприлял,
      и вощеница запалил. . .
      Върнал ся от гроб Никола,
      но не се върнал дома си,
      и до ден днешен няма го. . .
      Счува се само дълбоко
      цафарата му, тъмната,
      тъжно да свири и тътне,
      кога се вести Гергана,
      там на чешмата седнала,
      на месечинка да преде.

      1873

П.Р. СЛАВЕЙКОВ

Ралица


Като оназ вечерница в небото,
една бе в село Ралица девойка,
и цяло село лудо бе по нея.
Сиротно чедо беше тя. Отколя
замина нейний татко по гурбет -
замина и ни вест, ни кост от него;
а майка й отведоха с дене
кахъри в гроба. Ралица остана
при леля си, като свое чедо
я тя отгледа - гърлицата както
отглежда своя рожба, докато
се на крила самичка тя възмогне.
От Бешбунар ли с пълни бели менци
тя привечер се връщаше с другарки,
спреваряха се кой през кой вода
да й напий; а в празник на хоро,
кой не луди до нея да се хване? -
Че модрия й поглед бе западнал,
като мъгла, на всички на душата
и мислите им все около нея
се вияха, кат сърмений колан
о кръшната й тънка половина...
"Блазе й с хубост" - казваха едни.
"Блазе, комуто на честта се падне" -
обаждаха се други. А с глава
посвиваха пък трети, век живели,
свят опознали - шепнейки изниско:
"Блазе й... Ех, кабил ни край не е
на хубаво да води тая хубост."
За Ралица залиташе най-вече
Стоичко Влаха, заможен и личен
ерген, един на майка и баща.
Но ней сърцето беше дало вест
и тегнеше душата й към други;
примамили я бяха со дене
на Ива Бойкин ваклите очи
и думите му благи, като ранна
роса при пролет. Вреди ли невреда,

че сиромах е Иво!... Двама лика
и прилика, един за друг родени -
един у друг залюбени не чудом.
Той беше строен явор столоват,
тя тънка, вита, кършена лоза:
лоза се окол явора обви -
около Ива Ралица девойка!


Кръстовден мина. По поля и дома
се работа привършваха. Ей острий
горняк повя: гората пожелтя;
напуснати, посърнаха полята.

У Ралица ходиха китни свати.
И чу се вест низ селото, че наскоро
ще е и сватба. Дружки и недружки
у Ралица на добър час вървяха;
и всички тя посрещаше засмяна,
и тънки дари стелеше пред тях,
и охолно разправяше на всички,
що й лежеше драго на сърце.
Сърце прелива, като пълна чаша.
У лелини й дворове широки
като че слънце грееше - и всички,
що Ралица споходиха, оттам
излазяха, като че ли и тях
да бе огряло слънце...
Ала слънце,
що за едни тъй драголюбно грей,
на други мрак сгъстява на душата.
И мрак обзе душата на Стоичка.
Ни сън за него имаше, ни отдих;
и скиташе се все навъсен той,
на целий свят като че гневен. Вред
той Ралица все дебнеше да срещне.

Ей привечер веднъж му падна сгода
на Бешбунар. Той излеком пристъпи
и се запря зад чучура - когато,
приведена над поставът, сама
там Ралица си писаните стомни
изплакваше
. Тя втора стомна сложи
под чучурчето - първата, веч пълна,
изправи се да сложи отстрана -
и тъй застана в миг, като вкопана.
Обади се тогаз оттам Стоичко:
"Отколя търся слука да ти дам
скъп армаган - огърлица рубета,
а, Ралице?..." И тутакси извади
из пазвата си златен наниз той
и го подаде. Очи не възведе
да го погледне пребледняла тя
и не пророни, слисана, ни дума.
"Наречени са те за теб" - отново,
пристъпвайки към нея, той повтори.
- Не всичко, мен наречено, за мен е! -
отвърна тихо Ралица и сегна
препълнената стомна да отнеме.
Ръката й тогава залови
и я устреля с тъмен поглед той,
и троснато отново тъй подзе:
"За теб така... така ли е за мен?
На мене е обречено сърце ти:
то ще е мое - или ничие!"
- Пусни!... Сърцето силом се не зема.
Не е то пита, то се не ломи! -
извика тя - изви се, отърва се
и спусна се набързо низ брега.

След нея дълго, дълго гледа той
и недобър гореше плам в очи му.
И паметта му мисли зли обзеха.
Зашло бе вече слънце и бързом
вечерни сенки падаха... Въз бряг
възпираха отдолу закъснели
за Бешбунар девойки и далеч
разпръскваше се охолний им смях.
Из друг път сви Стоичко и полека
към село се упъти.
Много дни
се оттогава минаха - и много
неща през тия много дни. Ей вече
великденските пости превалиха;
разтиквяше се зимата. И всичко
миришеше на млада пролет... Само
мъглива есен гнездеше се още
в душата на Стоичко Влаха, че
отдавна вече Ралица и Иво -
мъж и жена - живеяха честито.


Зовеше я той "мое пиле", поглед
от нея не отвождайки, като
от свое скъпо, ненагледно благо.
И не смъгли му щастието нищо -
ни думите на Ралица, когато
тя за Стоичко всичко му разправи,
ни тъмний негов поглед, изпод вежди
при всяка среща мятан неприветно.
А радостта на Ивовата майка
ни споделил би никой, ни постигнал.
И всякой гост у Ралица бе драг
и радушно причакан гост. На всички,
кой знае как, усмивката й крехка

допадаше - тъй ведрата зорница
допада на стопани ранобудни:
не е ли тя на ясни дни благ вестник?
Ех, хубава усмивка беше тя...

И с таз усмивка, привечер веднъж,
говореше невястата на Ива,
приседнала край огъня до него:
- Защо ли се забави майка тъй?...
Довчас ще втаса хляба и зарана
ще имаш топъл за в гората. Ранко
нал` ще излезеш? "Ранко, мое пиле;
не ще ли ти се ранко да изляза?" -
отвърна той, с усмивка дяволита
като към нея се изви. - Пък ти!
То вече - каза тя и причерви се
свенливо. Двама млъкнаха завчас.
На огъня притури съчки тя,
а той се взря в камината нагоре.
А вихъра, като пътник закъснял,
на прозорците блъскаше, виеше
и свиреше през ниския комин.
Стояха дълго мълком те така
и този път пръв Иво се обади:
"У батеви останала е майка;
ще трябва да се иде, че навън
я чуй каква е хала разбесняла."
- Пред вратнята завяло й до коляно -
се Ралица обади, веч когато
отвори той вратата да излезе.
Но той не чу, набързо дръпнал пак
да я затвори - че го сипна буйна
виелица в очите, шепи сняг
от стрехи нейде сграбил и вкъщи
да се премъкне хукнала несвястно.
Не задържа тя Ива. С сръчен мах
от себе си отърси той снегът
и възкриви към хлява, по-напред
воловете да понагледа пътем.
"Я гледай, чак и вратнята разтворил!"
- Затрупай я с трупа си! - троснат глас
до него се обади - и докле
да се досети Иво, лют ханджар
се вби в гърди му - дигна той ръка,
изохка и се люшна на земята.
И повторно в гърди му кат вби
ханджара, викна стръвния убиец:
- Мене нейни думи - тебе моя нож!
Сърцето, що се не ломи, за мене
ще да е цяло! - и прескокна той
през трупа и изчезна в тъмнината,
зловещо дето вихъра виеше.

Нощта погълна глухий стон на Ива;
а като че ли слаб, едва досетен
ек и сърцето Ралица досегна -
неясен ек и несъзнан, тъй както
в гората гръм далечен от ловец
на птичка се в сърцето отзовава;
за миг се тя ослуша и отново
я мисълта за утре пак обзе.

Седеше тя прибрана тамо в къта,
край огъня, когато се почука
на прозорчето излек. Скокна тя
и вратнята отвори. - "Добър вечер,
невясто Ралко. Мала пък вихрушка! -
бързом издума старата, чембер
като отви и го от сняг отърси. -
Ха затвори, че фтичето ще фръкне!"
- Не е ли Иво отподире? - "Иво?
Къде се е по таз вихрушка дявал?"
И ней разправи Ралица, и плахо
погледна я. "Ей, някъде по път
ще бъдем се разминали" - изниско
ней старата отвърна и повтори:
"Отдавна ли излезе." - Не, отскоро. -
Спогледаха се мълком те - и мълком
край огъня приседнаха да чакат...
Полека-лека вятърът утихна;
и рядко само счуваха се бързи,
отвън из пътя, стъпки и далеч
заглъхваха; а тропота от тях
за дълго се отйекваше в сърца им.
И нещо тежко, тъмно се полека
възйемаше и таеше в душа им,
като на лято дъжд, кога в полето
лежат вън златни снопи неприбрани.
Тъй мина час и друг, а все нема
очакваний от тях да се завърне...
И наведнъж - поджегна ли ги мисъл
нечакана? - те скокнаха и двете
и литнаха на потръс. Пред вратата
те зърнаха полузавени стъпки
и като че ли нещо ги повлече
нататък, закривиха... В тъмнината,
зад зиналите вратни на обора,
на трупа Ивов Ралица се спрепна
и с вик върху му падна во несвяст.
Далеч и близо в глъхналата нощ
разлаяха се псета... Глъч се дигна;
и стекоха се оближни съседи
на писъка у Ивови. Блещукна
фенерче сред навалицата - слабо
огрея то прегърчения труп,
зад прага възнак повален, с широко
изцъклени безжизнени очи -
и него с писък прегръщаха жените.
Отнесоха съседи Ива вкъщи,
а сутринта отнесоха го свои
на гробищата, в вечната му къща.
Пожалиха за чуждо чужди хора;
пожалиха за Ралица, за Ива,
окаяха и старата му майка,
погаткаха "ка`би?" и "кой ще бъде?"
па скоро и забравиха. Една
не го забрави старата му майка
и наскоро, при пролет, се помина.
При синов гроб отвори се и майчин.
Един до друг те легнаха в земята -
и на сърцето Ралици. Злочеста,
една за двама остана да жали,
на гробовете им да реди.
Начесто
западаше й мисъл за Стоичка;
западаше й: "Божичко, нима!?"
И морници побиваха я хладни.
(А сам Стоичко, заради когото
и хората пошушноваха нещо,
след Ивовата смърт, на два-три пъти
се по кръчмите мярна - и без вест
подир това на някъде забягна.)
През сълзи тя не видя пролетта,
в тъга не сети лятото как мина
и дойде есен. Есента доби тя
момчана рожба - радостна сълза
во пороя на скърбите й падна.
----------------------------------
Дни минаха и много мина с тях.
Тъй както свива модрия седянко
цветец, когато слънцето залезе,
и тъй сърцето Ралица се сви,
прибрало спомен скъп за ясни дни...
Живей сиротно с своето сираче
живот неволен тя сега. Радей
по чужди къщи, бъхти се весден,
и прязнощ я над хурката заваря.
Но в ваклите очи на свойта рожба,
когато се тя вгледа и познай
в тях Ива - до сърце си го притисне,
и пак оная хубава усмивка
на устните й цъфва, от живота
ненадломена - с несломено сърце.

Пенчо.П. Славейков

В тези две поеми, на авторите баща и син, прозира онова което никой друг народ не е имал в такава степен - нравствената чистота на българката. Най-типични нейни черти от древността, до най-близкото ни минало са:

  • Мотивът за първото либе - безкомпромисно прилагане и придържане към традицията. 

  • Българката се жени по любов, а не по сметка. Нещо повече - българката никога не прави компромис с националността на жениха - той трябва да бъде само и единствено - българин.

  • Българката е непреклонна и стига до смъртта си, във отстояването на горните принципи.

Тези основни и фундаментални точки, във светогледа на българската жена, ни водят до само един логичен извод - смесените бракове са били изключително редки, а когато ги е имало, обикновенно момата е била завличана извън пределите на българското землище. Това още веднъж доказва че българите не са "смесен" народ, и смесване не е имало нито по време на турското робство, нито през времето на Второто Дунавско-Българското Царство, или по времето на Първото Дунавско-Българско Канство. Очевидно би било нормално, ако метисация е имало, тя да бъде отразена във характерните мотиви на фолклора. Обратното - метисацията липсва, бива осъждана многократно, и е табу за античното и средновековното българско общество. 

Всеки днес е чувал за 40те девици, завързали се една за друга, и скочили от нос Калиакра, само и само да не бъдат потурчени(да родят деца от турците арапи). Нека обаче погледнем една друга българска легенда, която е белязала град Хисар(днес там има паметник - на снимката в дясно), и е оставила трайна следа във българският кръгозор:

МОМИНА СЪЛЗА

Хасан бей Оглу бе зъл и жесток управител на Хисар и неговите околности. Не един золум причиняваше той над трудолюбивото българско население. Всички трепереха от него и таеха в душата си голяма омраза. Възседнал буен алест кон, придружен от цяла свита гавази, също на коне, Хасан бей Оглу кръстосваше из близките села и с любопитство и със зла мисъл надзърташе над каменните зидове, дано види някоя хубавица.В такива дни всички се криеха. Носеха се само крясъците на кокошки и жалният вой на кучета. Но ето че един ден той съзря в двора на беден българин млада, хубава и стройна девойка, която щом почувствува нечистия му поглед, се втурна в къщи и занемя от уплаха.Трепна злото сърце на Хасан бей Оглу. Пожела я. Поиска хубавата българка да бъде в харема му.Не помогнаха молби, ридания, протести и сълзи. Със силата на властта си той я изтръгна от ръцете на близките й, потопи ги в мъка и скръб. Въведе я в харема си. Но и там девойката не прекланяше глава. Продължаваше да се съпротивлява. Не даваше на бея нито сърцето, нито любовта си.Хасан бей Оглу изреди всички средства, за да я укроти. Обещаваше й нови конаци, градини, прислуга, коприна и накити от злато и сребро. Но нищо не помагаше, нищо не сломяваше упоритостта й. Чиста все още беше любовта й към нейния избраник. За него тя копнееше през цялото време.Тогава Хасан бей Оглу закипя от ярост. Реши жестоко да я накаже.Беше хубав майски ден. Тих ветрец галеше младите зелени листа на дърветата, разнасяше аромата на пролетните цветя. Лееха се гласовете на пойните птички. Хасан бей Оглу разпореди да приготвят най-хубавите ястия и напитки. Покани скъпи и влиятелни гости.Когато шумният и пищен обяд завършваше и вече всички бяха с повишено настроение, Хасан бей Оглу нареди на две ханъмки да съблекат непокорната българка, да намажат тялото й с гюлово масло, да й дадат тепсия с баклава и да я въведат при гостите, за да ги почерпи.Затрепера от срам и обида девойката, но с решителен план в главата си тя пое тепсията с баклавата. Приведе леко глава и влезе при гостите. Всички ахнаха пред прекрасното й тяло.На всекиго тя поднасяше баклава с поклон, но колкото наближаваше бея, толкова повече бушуваше нещо в душата й. Когато стигна до него, решителност изпълни цялото й същество и без много да мисли вдигна тепсията и с всичка сила я стовари върху главата на бея.От силния удар Хасан бей Оглу падна мъртъв на земята. Настана суматоха.Хванаха българката и още същия ден, заради тази й дързост, я осъдиха на смърт чрез изгаряне.Късно след обед, когато слънцето бе вече залязло, хиляден народ се тълпеше с шум и врява точно там, където днес e изворът Момина сълза. Наближаваше необикновеното зрелище.Пъргави турци бяха натрупали голям куп сухи дърва и напалили буен огън. Пламъците му озаряваха цялата околност. После побиха стълб сред кладата. Скоро доведоха непокорната девойка. Зашумя тълпата, забуйствува, нададоха се викове и ридания. С мъка няколко турски заптии провряха през тълпата ведро със затоплен катран. Съблякоха девойката и намазаха голото й тяло с гъстата черна течност, качиха I на кладата, завързаха я здраво за стълба и я запалиха.Дигна се дим, а после буйни пламъци обгърнаха гордата българка. Но тя не издаде ни стон, ни вик.Видяха само как от двете й прекрасни очи се стекоха две бисерни сълзи.Тозчас тълпата онемя. Точно там, гдето паднаха сълзите на девойката, бликна буен топъл извор. Този нов извор хората нарекоха Момина сълза. Той и досега се нарича Момина сълза и облекчава болките на страдащите.Сутрин, на обед и привечер, през всичките дни на годината хиляди посетители на Хисар, дошли от различни кътове на страната, се тълпят пред малката чешмичка на топлия минерален извор Момина сълза.Чува се тихо ромолене, глъч на хора, пълнят се чаши., стъкла, хисарчета, стомнички. После всички се оттеглят на страна, под сянката на грамадните брестови дървета, и пият глътка по глътка бистрата като момини сълзи живителна вода с дълбока вяра в нейното целебно действие.Много гости на Хисаря четат надписа над чешмата: Момина сълза, но малцина знаят кога и по какъв случай изворът е получил това име.
(ИЗ ХИСАРСКИ ЛЕГЕНДИ)

И дори ако смятам че тези примери са достатъчни, наистина ми се иска да напиша и няколко реда за Злата Мъгленска - българска мъченичка, загинала отново, защото не е искала да се ожени за турчин. Според житието й млад турчин я издебва и отвлича. Поискал от нея да се отрече от вярата си и да се ожени за него. Тя не скланя дори пред молбите на близките си да се отрече от българското си име. Авторът на житието й, е гъркът Никодим Светогорец, който през 1799 година документира, скрит зад дебелите стени на Атонските Манастири, силната воля на българката. Ето и какво пише той:

Когато друговерците и най-вече онзи зъл похитител на девицата видяха, че усилията им бяха напразни, и че не можаха да отвърнат Злата от Христовата вяра нито с хитростите, нито с другите средства, които бяха употребили, оставиха накрая ласките и думите настрана и започнаха да мъчат светицата. Най-напред цели три месеца всеки ден я биеха с тояги, после деряха ремъци от кожата й и ги оставяха да висят пред очите й, та дано се уплаши, като ги гледа. Кръвта подобно на река се лееше от девическото тяло на мъченицата и обагряше земята около нея. И накрая с нажежен ръжен пробиха главата й - от едното ухо до другото, така че дим излезе от носа и устата й. Христовата мъченица понасяше тези най-страшни мъчения, които биха сломили и най-крепките мъже, но тя търпеше всичко с голямо мъжество.

А онези свирепи и жестокосърдечни, или по-добре да кажем, по-свирепи и от зверовете хора, не се наситиха на всички мъчения, на които подложиха светицата, но се чудеха как е останала жива и не е умряла. О, какво ли не прави злото! Не търпейки да бъдат победени от едно момиче, те толкова се ожесточиха и разяриха, че окачиха Христовата агница на една дива круша и се нахвърлиха върху нея с ножовете си, режейки на късове светото тяло на девицата.

Така прекрасната Злата, изпитана и блеснала като злато, очистено в горнилото на мъченията, предаде светата си душа в ръцете на своя безсмъртен Жених и прие двойния венец на девството и мъченичеството. Сега тя ликува и се весели в небесните селения заедно с мъдрите деви и с всички удостоени с награда от Бога. Застанала отдясно на своя Небесен Жених Христа, тя царува заедно с Него във вечни векове. А многострадалните девически мощи на мъченицата някои от християните тайно взеха и погребаха с почит и благоговение. По нейните молитви и ние да бъдем удостоени с Царството небесно!

Днес Мъглен и околията му се намират във Гърция, а по земите й, е останала само старата българска крепост Мъглен, край село Слатина(днес Ном-Пела). Но колкото и да са шовинистични гърците, те и до днес във новите си църкви из Егеиска Македония, имат икони на Злата Мъгленска и я почитат - толкова голямо е възхищението им към подвига й. Уви, разбира се пропускат дребният факт че тя е българка, който обаче е отбелязан от старият елински атонски монах, през 1799, когато Гърците още не си и помисляха че някога ще успеят да укопират българските земи. Е... успяха. А ние... ние дори не знаем коя е Злата Мъгленска.

Българката през вековете е била пазителка на българщината, и продължителка на рода. Това е отразено във песенният фолклор, и българските легенди. Не на последно място, този факт се потвърждава и от самата историческа деиствителност. Смесени бракове във българският живот е нямало - те са били омразни, и скверни - греховни. И ако можем с няколко думи да обобщим дали Българската Любов има националност, то без съмнение бихме възкликнали - През живота си, българката живее и умира преди всичко за българщината, а не за вяра, права, пари или признание. А любовта - тя се подчинява именно на този принцип - етническият!

- Даваш ли, даваш, Балканджи Йово,
хубава Яна на турска вяра?
- Море, войводо, глава си давам,
Яна не давам на турска вяра! -

Отсякоха му и двете ръце,
та пак го питат и го разпитват:
- Даваш ли, даваш, Балканджи Йово,
хубава Яна на турска вяра?
- Море, войводо, глава си давам,
Яна не давам на турска вяра! -

Отсякоха му и двете нозе,
та пак го питат, разпитват:
- Даваш ли, даваш, Балканджи Йово,
хубава Яна на турска вяра?
- Море, войводо, глава си давам,
Яна не давам на турска вяра! -

Избодоха му и двете очи,
и го не питат, нито разпитват,
току си взеха хубава Яна,
та я качиха на бърза коня
да я откарат долу в полето,
долу полето, татарско село.

Яна Йовану тихом говори:
- Остани сбогом, брате Йоване!
- Хайде със здраве, хубава Яно!
Очи си нямам аз да те видя,
ръце си нямам да те прегърна,
нозе си нямам да те изпратя!

 

/Българка облечена в "носия".../

Ако желаете ваш материал да бъде публикуван в сайта, пишете ни на samoistina@mail.tj

 

За Авторите